Измервам себе си в глупави и незначителни неща, които обаче за мен по някаква причина са всичко. Игра на числа бих казала. Оценки, килограми, калории и отново. Приливи и отливи. Чувствам се добре, а в следващия момент съм на ръба. А когато си мисля, че всичко е наред, този малък глас, който ми говори какъв би трябвало да е животът ми и как не заслужавам да живея, винаги е там и ме тормози. Никакъв сън или твърде много такъв. Усилия на макс или 3 дена лежане. Тренировки и глад. Винаги в една от двете крайности, това бях аз, това съм аз. А можe би не съм?

Аз купчина от унищожителни изисквания и числа ли представлявам? 

На какъв принцип си взаимодействат различните фактори и елементи в обществото? Елементи са например хората, фактори са положението, в което живеят, светоусещането, преживяванията им. Всичко, което се случва в това общество, малко или много има влияние. Дали върху малка група хора или милиони такива. Взаимодействията в обществото много ми приличат на природното явление топлообмен. Странно сравнение, но само на пръв поглед. Повечето хора може би знаят как работи топлообменът но нека обясня накратко. Когато доближим горещ предмет до ледено студените обменят топлина и съответно влияят един на  друг. Допреди секунди топлият предмет вече не е толкова топъл и обратното. Топлите частици, които в природата се движат много бързо, се удрят в бавните студени частици и съответно си влияят. Едните се забързват, а другите забавят и  топлината се предава.

В обществото човек или група хора предават вижданията си по определени теми и своя възглед.

Хората се променят и когато попаднат в определена среда е доста лесно да им бъдат вменени различни идеи за света, личния им живот и тях самите. Това става по различни начини – от разговор с познат, до публикации в световни медии. Днешните начини за разпространение на информация са много и с големи възможности. Това от една страна е много хубаво, но от друга е начин за пренос на нереалистични стандарти. Определено не е много приятно да си отвориш инстаграма и да видиш всички тези фалшиви хора, с фалшиви усмивки, живеещи техния фалшив живот и да си кажеш  „ах колко перфектно изглежда, защо не живея така, защо не изглеждам така, защо нямам толкова пари“ и да се чувстваш зле.

Това, което виждаме там, далеч не е истината и ние го знаем много добре.

Нима не сме били свидетели как хора в модната индустрия, точно така, моделите, на които така искаме да подражаваме (същите хора с фалшиви усмивки от предното изречение), стават жертва на именно тези стандарти. 

Случаите на модели, загинали от анорексия, са хиляди. Стандартите работят срещу нас самите в много отношения – колко килограма трябва да сме, как акнето, стриите и целулита не са нещо естествено, че ако не сме пълни отличници няма да успеем и така нататък. Може би ви звучат като общи приказки.

А може и да сме толкова приспособени към тези стандарти, че да ни се струват нормални. 

Нека обърнем внимание обаче на това как цялата тази, бих казала, абсурдна реалност, се отразява на нас самите, нашите действия и самооценка. Не мога да говоря за останалите, но за себе си ще кажа, че когато влязох ,,света на големите,, , а именно, в гимназията, стандартите и високите очаквания към самата мен ме заляха внезапно и неочаквано.

Винаги съм била амбициозно дете. Правех всичко на първо място за мен самата.

В рамките на няколко месеца в гимназията започнах да робувам на чуждите мнение и изисквания. Не се разпознавах, когато се погледнех в огледалото. Къде е малкото борбено момиче с голяма воля? Пред мен стоеше само човек, чиито действия се диктуват от някой друг. Защо мечтите ти изчезнаха? Защо изгуби себе си? Малко по малко мотивацията ми да третирам себе си като живо същество изчезнаха, а след това и желанието ми да поддържам живота на въпросното същество. Не, не обвинявам другите или стандартите в обществото. А може би ги? Никога до сега не се бях виждала по твърде лош начин. Винаги съм била пълничкото дете с отличните оценки. Дебела зубър, както искате ме наречете, но се чувствах добре, докато цифрите не започнаха да слизат надолу.

Може да звучи много апокалиптично, но това промени живота ми завинаги. Оценките падаха и се качваха. 

Тези унищожителни широко разпространени изисквания могат да засягат всичко в нас. От външен вид до неща, отнасящи се до най-съкровената ни и уязвима същност. Дори не се усещаме как сме толкова погълнати от тази реалност, че това, което изискваме сами от себе си бавно ни убива. Обществото и времената, в които живеем ни диктуват тези критерии, по които се оценяваме и в един момент ние самите ставаме техния източник, докато не се изгубим в тях. А вие кои сте всъщност?

Тази седмица изданието е малко по-различно — представяме книгата на Десислава Христозова „Тихо! За това не се говори“. Тя е своеобразна камбана и първият удар на кимвала е за това да се работи в насока профилактика, приемане на затлъстяването официално за заболяване, промяна в закона, предоставяне на здравни пътеки и направения за диетолог. Темата е свързана с професионалната работа на Милена Ташкова, както и с дългогодишните усилия на нея и екипът ѝ за превенция на проблемите на храненето чрез благотворителния проект Живот на килограм.

За своите няколко години съществуване рубриката Психо-тест с участието на психотерапевта Милена Ташкова се превърна в любима на хилядите слушатели на БГ радио. Идеята и инициативата дойде от журналистката Богдана Трифонова, с която се запознахме покрай силната ѝ подкрепа за нашия благотворителен проект Живот на килограм.

В Психо-тест Милена разказва в 10 минути интересна тема, свързана с нашата психо-емоционална зрялост и порастване. Всеки вторник, малко след 9:30 часа, слушателите имат възможност да се срещнат с нея в ефир и да чуят, да разберат, да осмислят много и важни неща за своето психо-емоционално порастване.

Милена Ташкова е клиничен психолог, директор на “Психодраматична  работилница”, психотерапевт, супервайзър и обучител по метода психодрама и главна част от проекта „Живот на килограм“, който помага за превенцията на хранителните разстройства при тийнейджърите.

С широко разкрачените си четири лапи, кучето подскачаше във въздуха при всяко
излайване, под разперения възлест клонак на дървото. Сигурно е срещнало семейството таралежи,
– помислих си – дето идват всяка година във високите треви в двора на бащиния ми дом. Тревата,
която нямам силите да окося.

Баща ми умря преди три години. Сега седи на стола до мен, завит до брадичката, а очите му
подпират с избелелия си поглед полите на планината. Седим двамата на каменната веранда пред
къщата – две тела попиващи влагата, спускаща се лепкаво към софийското поле. Деменция с ранно
начало. След един малък „съдов инцидент“ личността на баща ми катастрофира, заедно с цялото
ми детство. Тази мисъл всеки път ме удря и отнася без спирачен път.

Не успяхме да си кажем истинските неща – нито за развода им с майка ми, нито за това,
че изгони, бъдещия ми мъж навръх Нова година, заради… не помня, мъжки им работи някакви –
политически спор. Нито за абитуриентския ми бал, на който с майка ми отказаха да бъдат
заедно и аз го празнувах два пъти: две изпращания с един родител и два рода. Чувствах се като
красивите жени, които фокусниците „режат“ и поставят в различни чекмеджета и след това
ги събират. Аз още се опитвам да се залепя. Родителството не е като фокусите – остават
реални белези.

Сега, когато имам своя юноша, имам и двата вида белези. Белязана съм като дете и
родител. Не можах да му кажа, че му прощавам докато беше жив. Не можах да го целуна и да
кажа: „Обичам те, тате!“ Не можах да го пусна, задето никога не беше точно онзи, когото
очаквах и исках да бъде до мен. Затова, че не беше винаги до мен. Задето беше до мен, когато
това ме вбесяваше и задушаваше, а той дори не подозираше, че започвам да се надувам като
ядрена гъба, само като чуя гласа му. Не можах да му благодаря за прекрасните моменти, когато
ми беше стълба към небето, и вековен дъб, и път и указателна табела…

Не можах да му се оплача от сина ми, който се кара с баща си и подминава майка си (май
за мен става дума), сякаш съм бензинджия: пуска ми бакшиша си любов и изчезва с веселата си
компания и младата си приятелка. Любовта му е вече за друга. Дори не съм сигурна, че все още ме
има на неговата карта, че не съм някое забутано навеки островче в архипелага на детството му
с предупреждение за опасен залив, пълен с кръвожадни акули.

Защо не можахме да говорим, когато още те имаше татко?! Не искам един ден да седя в
твоя стол, завита с одеяло до брадичката, под есенната влага и сина ми да седи до мен, без да
съм способна да възприемам каквото и да било с избелелия си поглед.
– Мамо, дядо, мисля, че плаче.
Гласът на сина ѝ нахлу, заедно с есенните шумове, сред мислите ѝ, смеси се със собствения
ѝ глас, въвеждайки безпорядък, и я накара де се извърне с гръб към пътеката, идваща иззад къщата.

Беше си говорила на глас. Когато се обърна отново, синът ѝ я гледаше надвесил се над лицето на
дядо си. По бузите на баща ѝ проблясваше влага.
– Какво казваш, сине? – попита, премигвайки бързо, за да овладее сълзите си. Зад гърба
му плахо поглеждаше приятелката му, а синьо-розовата ѝ коса приличаше на огромен
цвят на магнолия.
Кучето тихо ги наблюдаваше изпод възлестия клонак на старата круша и от време на време
извърташе загрижено глава ту на една, ту на друга страна. Планината мълчеше.

„Къде живеят добрите думи“ разказва за любовта, която се появява дълго преди да се родим и остава с нас по време на целия ни земен път. Силно препоръчваме епизода на всяко семейство, което очаква да посрещне ново сестриче или братче. Чуйте историята, написана и разказана от психолога Димитър Ганчев.

Въртеше се ту на едната, ту на другата страна. Опита се по корем, ала гъделът на една мисъл не спираше да го закача: „Къде живеят добрите думи?“. Дори не се замисли за причините да си задава този въпрос. Появи се навярно заедно с пеенето на щурците, нахлуло направо през прозореца на детската му стая. Въпросът беше толкова естествен, и някак топъл, мек и пъстър, пъстър, та чак шарен и дори многоцветен, леко накиселяваше към средата, ала след това ставаше сладък като черешите на двора. В този въпрос имаше нещо от мекотата на ръцете на майка му, напомняща по особен начин за облаците сред топлото синьо небе; въпросът беше висок като раменете на баща му и черешовите клони, отрупани с червено-черен плод… Един щурец съвсем наблизо изсвири с оглушителна сила: „Къде живеят добрите думи?“ 

Възглавницата му беше мокра от потта. Избута я на пода и изморен се отпусна върху чаршафите. Лятната топлина и жуженето на въпроса в главата му не го оставяха на мира. За миг си помисли, че щурчето се е вмъкнало в главата му и сега неуморно изнася от там своя среднощен концерт. Към първата мисъл се отпусна и друга – от месец вече беше официално батко. В началото не беше много сигурен какво е това. Надничаше любопитно през ръба на кошарата към малкото вързопче вътре, което шаваше някак смешно и ту пискаше, ту тихичко сумтеше. След това майка му казваше, че ще се хранят и той трябва да излезе. От шегите между родителите си подразбра, че бебетата ги кърмят. Той също е бил кърмен, обясни майка му. Захласваше се, когато видеше родителите си да се милват и прегръщат. След това му се искаше да бъде в онова топло, меко и безопасно помежду им и с едно сладостно сърдене ги разбутваше, за да се намести там. Те се смееха, а ръцете им бяха топли върху лицето му. 

Вечерта баща му постави по една свещ пред всеки. Пред майка му имаше две свещи.  Майка му започна да разказва приказка след вечеря. „Имало едно време един мъж и една жена. Те се срещнали на излет в планината. Били весела компания. Имало много сняг. Останали 2-3 дни в една хижа. Цяла вечер пели, танцували. Някой свирел на китара. Имало много смях, а в камината горял голям огън който осветявал всичко наоколо и карал сенките да танцуват по стените. Когато погледите на мъжа и жената се срещнели, започвали да се смеят по-силно, а очите им заблестявали“ Баща му се усмихна, смигна и двамата с майка му запалиха своите свещи. „Влюбили се. – Продължи майка му. – След време се оженили. Обичали се толкова много, че им се приискало да имат още повече любов в дома си. Тогава те си родили едно момченце.“

Родителите му доближиха свещите си до неговата и я запалиха. „Така те имали повече любов вкъщи. – Каза баща му. – Вместо две пламъчета имали три. Всяко пламъче давало още повече любов. Ала от това пламъчетата на мъжа и жената не намалели, те станали още по големи и горяли с по-ярък огън. Любовта им се увеличила.“

Думите на родителите му се стичаха вътре в него и се събираха в някаква малка, светла кухина, която грееше в гърдите му. Главата му леко се замая и усети цялото си тяло някак олекнало. За момент си помисли, че ще полети. Свещите потрепваха с пламъците си и сенките им по стените отвръщаха с леко поклащане.

Майка му го докосна по ръката, сякаш да провери дали държи здраво своята свещ. „Тогава мъжът и жената се заобичали още повече. Тяхното момченце ги карало да се обикнат много по-силно. Така те си казали, че най-хубавото нещо на света за тях е в дома им да има много любов и те да я увеличават и пазят. “ Баща му хвана майка му за ръка и продължи. „Двамата решили, че искат още едно детенце.“ Родителите му казаха да вземе свещта си и да я протегне към четвъртата, най-малка свещ. Трите ръце я запалиха. Майка му го притегли към себе си, целуна го по главата и му каза, че без неговата любов това не би било възможно. Очите ѝ проблясваха по много особен начин. Беше особено красива и приличаше на онези женски лица върху иконите в църквите.

Докато майка му и баща му разтребваха масата, той се спря до кошчето, надникна вътре и усети как онази малка, светла кухина в гърдите му се затопля. „Ще пазя твоето пламъче.“ – прошепна тихо на сестричката си и с треперещи пръсти докосна лицето ѝ. Сега вече знаеше какво е да си батко.

Чуйте историята, прочетена от автора — психологът Димитър Ганчев

– Колко пъти да ти казвам, да гасиш лампите вкъщи?! На теб говоря! Ти чуваш ли ме? 

Зеленият плюшен мечок присви сините си като небето очи и промърмори нещо неодобрително под копчето, което му служеше за нос. Започна да подскача на един крак. Един съвсем упорит и досаден въпрос му беше влязъл в ухото и не искаше да излиза от там. Най-сетне успя до го изтръска и въпросът тихо тупна на пода, подскочи, олюля се на късите си крачети и се шмугна в една дупка на хлебарки под кухненския шкаф.

 Хладилникът го изгледа със снизхождение от височината на своята бяла 300 литрова прохлада с автоматичен дефростер и отделен фризер с някакви много сложни функции за замразяване. Не одобряваше своеволията на Зеления мечок. Намираше го за доста безотговорен и малко нещо глупав.

Момчето поглеждаше мълчаливо ту към лампите, ту към устата на майка си, която удобно подпирайки се на хладилника, не спираше да изстрелва въпрос след въпрос. Майка му сега повтаряше, че казва много важни неща.

Мечокът: Важно е небето да е синьо, крокодилът да е зелен, водата да мокри, слънцето да е жълто и да грее, облаците да са бели и меки, тебеширът да прави дебели бели черти върху асфалта…

Хладилникът: Глупости! Важните неща са тези, които са свързани със сметките и икономията на енергия. Важно е, че съм клас ААА. Важна е марката ми! Важни са лъскавите ми сребристи лайсни на вратите. Важни са Led-светлините ми.

Мечокът: Ти обичаш ли да играеш на дама? Плочките в кухнята са много удобни за дама…

– Колко пъти ще ти повтарям? Защо ми мълчиш? Колко пъти съм ти казвала да не ми мълчиш, когато разговарям с теб?! 

Хладилникът: Пак говориш празни приказки. Ти се едно глупавичко зелено мече. Аз съм хладилник, а това е СЕРИОЗНО нещо. Хладилниците не подскачаме на „дама“ по кухненските плочки. Ние си тежим на мястото като възрастните. Ние охлаждаме, изстудяваме, ние замразяваме и размразяваме всякакви неща.

Момчето чу много ясно „колко пъти“ и започна да брои на пръстите на лявата си ръка. Когато трябваше да прехвърли върху пръстите на дясната се обърка и очите му се насълзиха. Беше на пет години.

– Невъзпитано е да мълчиш, когато майка ти те пита! Аз така ли те възпитавам – да мълчиш, да се държиш невъзпитано? Какво да кажа на другите хора когато те видят такъв невъзпитан? 

Кои други хора? – помисли си момчето. На леля и свако, на дебелата леличка от първия етаж, или на мустакатия чичко, дето  продаваше на мама и тате цигари и бира?Защо мама говори за него на други хора?!

– Защо ме караш да викам?! Колко пъти да ти казвам…

Хладилникът недоволно пъшкаше от напрежение. Суетнята на сълзите на момченцето го смущаваше. Изобщо появеше ли се влага това означаваше системата му за размразяване да се включи автоматично. А това означаваше по-висок разход на енергия. Той беше толкова отговорен, направо изпълнен с отговорности от крачетата, чак до светещия цифров панел за програмите и градусите… Ала влагата не спираше да се събира вътре в него. Обзе го нещо, което, ако можеше, щеше да нарече тъга и желание да прегърне.

Автор: Димитър Ганчев

Искате да помогнете на децата си да разберат по-добре собствените си емоции чрез игри? Значи вече знаете, че едно емоционално интелигентно дете общува по-добре, по-щастливо е и следва истинските си желания. Поздравления, заповядайте при нас!

Изграждането на здравословна връзка с нас самите започва от най-ранна възраст и ние като психолози отлично осъзнаваме това. В процеса на порастването децата се срещат с огромно количество нови преживявания, с които трябва да се справят. Това може да е трудно понякога, но има как да помогнем чрез доказани игрови подходи, които дават отличен резултат и са забавни за децата.

• Искате децата ви от рано да разберат принципите на програмирането и да осъзнаят връзката му с емоциите? Заповядайте в нашата група „Емоционално програмиране“. Научете повече.
• Имате ли усещането, че детето ви трудно се справя със собствените си емоции? Заповядайте в нашата „Детска група за развитие на емоциите“. В нея работим за щастливи и осъзнати деца. Научете повече.

Вижте видеото с психотерапевта и водещ на двете групи – Димитър Ганчев, посветено на връзката между тялото и емоциите при децата.

Много често си представяме, че терапията се случва само и предимно в един формат – среща с терапевта на 4 очи.
Днес искаме да поговорим за един друг формат, който е изключително интересен и ефективен. Чрез него можеш да промениш живота си. Също като много други хора преди теб.
Както и някои в екипа ни.

А именно – психотерапевтичната група.

При нея участниците, обединени от обща тема, се включват равнопоставено под супервизията на психотерапевт. Те имат възможност да споделят, да припознаят собствения си опит в този на другите и да получат нов поглед към проблема си. Едно от най-важните и ценни неща в групата е другата гледна точка. Тя, разбира се, се появява не като критика към другите участници в групата, а съвсем естествено, в процеса на споделяне. Малко по малко човек си дава сметка, че омагьосаният кръг на болка, реакция и един и същи резултат е следствие не на някакво „проклятие“, а на собствените ни действия. Често на нас ни се струва, че отправяме ясни послания, но оставаме неразбрани. В група това много бързо си проличава доколко думите и поведението ни наистина казват това, което мислим.

Позитивната промяна е възможна.

Сега ще кажа нещо от опит. Винаги съм си мислила, че се изразявам ясно. Докато не тръгнах на терапия. Там получих обратната връзка, че много пъти, когато съм се отдръпвала, замълчавала, изчаквала, аз съм изглеждала студена и незаинтересувана. Дадох си сметка как много пъти с този знак съм се надявала да предпазя себе си от емоционална болка. И повече от всичко на света съм искала някой да разбие тази, привидно студена, моя обвивка. Естествено, никой не се доближава. Ние сме различни вселени. Отгледани сме по различен начин, с различен опит. Никога нямаше да си дам сметка за поведението си, ако не беше работата в група.

Разликата между терапия и среща с приятели

Знам, че ако четете това, ще ми кажете, че вие обратна връзка получавате от приятели, защо ви е група. Това съвсем не отговаря на истината. Ние избираме приятели, които са като нас. Затова те често също са слепи за някои наши недостатъци, когато говорим за чувства и емоции. Другият вариант е, че пред тях ние се разкриваме в по-голяма степен. Моят опит показва, че, специално в любовните отношения, много искаме да ни харесат, затова изваждаме всичките си маски. А за едно пълноценно общуване това е отрова.
В психологическата група няма приятели. Отношенията често прерастват в приятелски за цял живот, но, поне в началото, ние сме събрани, за да говорим по обща тема, общ проблем. Всеки е мотивиран и желае да разбере себе си по-добре.
Психотерапеврът, който води и насочва групата гарантира, че всичко това се случва. Той ще поставя теми и задачи, в зависимост от енергията в групата, ще дава професионална обратна връзка, ще помага естественият процес на осъзнаване.

За нас физическото и ментално здраве са еднакво важни.

Проверявайте периодично за психотерапевтични групи на страницата във Facebook на Психодраматична работилница и инициативата ни за превенция на проблеми с храненето – Живот на килограм.

Ролята на майката за изграждане на отношението със самите нас e много важна и всички знаем това. Но по какъв точно начин? Ще разкажем повече. 

Майката е тази, която ни научава как да даваме любов.

Любов в широкия смисъл. Любов не само към другите, а и към нас самите. Бащата ни учи как да получаваме любов.
Когато един човек не получава любов през първите месеци от своето раждане, се получава първична рана. Това обикновено са осиновените деца – травма от изоставянето се помни, дори и детето да е било много малко. На някакво ниво от съзнанието

остават такива травми за цял живот,

дори и детето да не знае, че е било осиновено.

В началото на 20 век, когато е първата голяма вълна на интерес към човешката психика, са правени изследвания с деца от домове. Знаете, че след Първата световна война Европа е не само в руини — но и много деца остават сираци. Психолозите и педагозите обръщат голямо внимание на израстването без родители. 1/3 от децата загиват не поради недохранване или грижи, а поради липса на внимание.

Затова е важно да помним, че

изградената сигурна връзка с майката

в първите месеца от нашия живот в по-късен период, като възрастни, при кризисна ситуация ни успокоява, дава ни кураж.

Има разлика в изграждането и отношението между момчетата и момичетата към майката:

• При момчета – майката е първата жена, която обича. Формират отношението си на базата на този модел, който е имал. Често пъти може да е и антимодел, който обаче се следва и води до разруха в личния живот. По-смелите могат да потърсят психологическа помощ за преодоляване на тези проблеми. При неглижираща майка например момчето развива склонност към мимолетни връзки. 
• Момичета – при тях е определящо какво мисли майката. Много е важно майката да предаде идеята за себеуважението и да вярва в себе си. В зависимост от това как е протекла тази връзка, момичето може да е възприеме като образец за следване или да и се противопостави.

Има един аспект в майчинството, който е лесно да бъде прекрачен. Този между грижата и прекалената загриженост.

Майката е част от детето, те са като скачени съдове

в случаите, в които тя е свръхзагрижена. Майка с нарцистично личностно разстройство също може да създаде разрушителни отношения с детето си. Основното при „нарцисизма“ е , че нарциса не може да възприеме другите, не ги възприема като Субект, а като Обект и ругият трудно бива видян като личност със собствени нужди и възприятия и собствен път. От там произлизат трудностите при общуването.

Често пъти връзката майка — дете е и в основата на хранителните разстройства. Има случаи, в които майката е с хранително разстройство и детето изпитва чувство за вина, ако се откъсне от нея и има собствен живот. Има много близка между зависимостта към субстанции и зависимостта към храна. Храната е вид наркотик. Психологическите механизми са еднакви при всички зависимости – храна, субстанции, алкохол и др. Затова и хранителните разстройства са много трудно лечими. Зависимостите довеждат и до летален изход, най-често е при анорексията.

Особено чести са случаите на проблеми с храненето в два конкретни вида отношения: твърде близка и дистантна.

1. При твърде близката не можем да се разграничим и се губим в тази връзка, в нея може да се потъне. Хората, израснали в такава връзка, трудно създават връзки с партньорите си. Единственото нещо, което може да се направи, е да се осъзнае каква точно е тази връзка с майката. Осъзнавайки го ние можем да поставим граници. Имаме право на свой живот, на наши нужди. Поставянето на граници е често срещана терапия.
2. 2. При дистантна връзка децата буквално искат да избягат. Нямат спомени от своята майка, съществува едно зацикляне. Не съществуват човешки топли спомени за които може да разказва.

Въпреки че бащата не е засегнат в този текст, той също е важен за здравото протичане на връзките в семейството. 

При хранителните разстройства човек води вътрешни битки със своите вътрешни родители, резултат на това, че нуждите на детето не са били удовлетворени или ако родителят  не е правил разлика между своите желания и тези на детето. Тогава в по-зряла възраст детето започва да се бори с вътрешния си родител и стига до автоагресия — каквото в същността си е хранителното разстройство. То е тежка битка между контрола и  абсолютната безконтролност. Тя е много драматична. Сякаш този човек си казва “след като не може да има недостижима перфектност, то ще бъда едно голямо истинско нищо”. Човек се лашка от единия до другия. Това е болезнено и се провокира истинско страдание.

Например, когато има устойчив модел на преяждане, с храната се опитваме да получим преживяване, да наваксаме емоционалната храна и да получим любов, признателност, внимание, да бъдем чути. Опитваме се да запълним емоционална празнина чрез храната. 

Често ни задават въпроси като Може ли в една по-късна възраст да се поправят тези отношения? Има ли как връзките на човека да се коригират след специализирана намеса и терапия? Човек трудно може да бъде поправен, основата е да започне да осъзнава и саморефлектира. Да си отговори на въпроса върши ли му работа или не тази връзка с вътрешния родител, която е наследил от биологичния си родител. Ще има ли ползи или не. Тук се намесва психотерапията, която е много силен инструмент. Чрез нея могат да се случи истинската промяна.

Подобряване отношенията с майката.

Когато човек  осъзнае каква е връзката с нашата майка, той намира начин и да я подобри. Важно е да можем да приложим в живота осмислянето и осъзнаването. Разбира се, не винаги оздравяването на контакта ще се осъществи, но може да се направят опити и да  се изкажат неща, които ни е било трудно да ги изкажем. Да се поставят на обсъждане, ако и насрещната страна е съгласна. Тези разговори могат да имат животопроменяща роля. 

И все пак, ако само детето се опитва да постави граници, хубаво е да помним, че заради някого можем да направим много неща, но вместо някого не можем да направим нищо. Трудно е за възприемане, но е факт — човекът, който можем да променим, е нас самите. Отговорни сме за нашите постъпки и трябва да работим за постигане на собствения си вътрешен мир, ако е възможно.

Проблемите с майката ще влияят ли на отношенията със собствените ни деца, но и в този случай ма какво да се направи. Това се преодолява с много работа с нашия вътрешен родител и формиране на нов, градивен и здравословен за нас модел. Ще има моменти в който се преодолява, а други в които ще има усещането че се проваля. Трудно е, но не невъзможно.

Снимка:  Simon Rae on Unsplash

Родителският тормоз: безкрайна спирала от изгорени сърца

Родителят, вдъхващ страх, не може да се освободи от собствените си страхове. Това обаче поражда насилие.

Терминът “злоупотреба с деца” се предшества от термина “побой над деца”, но както и да го наречем, става дума за опасна еднопосочна връзка: дете, което е малтретирано и възрастен или възрастни, които го малтретират. Насилие.

Понякога е много трудно да се разберат моделите на поведение, лежащи

в основата на злоупотребата с деца и родителския тормоз.

Често дори е немислимо да разберем, още по-малко да оправдаем родителя-насилник. Но истината е, че протичат сложни и дълбоки процеси на взаимодействие, когато говорим за насилие.

Насилието може да възникне необяснимо

на пръв поглед и да доведе до ужасни трагедии.

Ще очертаем няколко модела за злоупотреба с деца в семейството, зад които се крият страховете на родителя/родителите.

СТРАХЪТ ОТ ДИСКВАЛИФИКАЦИЯ НА БАБАТА И ДЯДОТО

Ако младото семейство се нуждае от помощта на своите родители в отглеждането на детето или единствен родител живее със своите родители, в тези случаи могат да възникнат множество дисфункционални ситуации. Да бъдеш “по-добър” родител от собствените си родители може да е застрашаващо, защото би могло да се възприеме като дисквалификация на пра-родителите (бабата и дядото) и подриване на сложна схема на междуличностните отношения в семейството. При примерите, дадени по-горе, бабата би могла да получи втори шанс и да бъде “по-добър” родител на внучето, отколкото на собствената си дъщеря или син. И да предположим, че бабата успее, това автоматично създава съперничество между старите и младите родители. Такава конкуренция може да се изрази в малтретиране детето от страна на младите родители, които от своя страна преживяват провал в реализирането си като майка и баща.

СТРАХЪТ ДА СЕ ПРИЗНАЕ ОТЧУЖДЕНОСТТА МЕЖДУ ПАРТНЬОРИТЕ

Когато партньорите не умеят да изговарят трудностите помежду си и да ги разрешават по зрял начин, има опасност детето да се превърне в “боксова круша”. В такива случаи атаките срещу детето могат да означават наказание на партньора, без да се уронва брака. Когато съпружеската конфронтация достигне до критична точка, несъзнавано детето започва да се държи провокативно, за да привлече насилието върху себе си с цел да предотврати насилието между родителите. По този начин се поддържа илюзорната цялост на семейството, но на висока цена.

СТРАХЪТ ОТ ИСТИНСКА БЛИЗОСТ

В много семейства родителите са изпитвали близост към своите родители само в моменти на насилие. Несъзнателно този модел се повтаря и в младото семейство. Когато обгрижващият се държи отдалечено, детето може да се научи, че единственият начин да достигне до близък физически контакт с майката и бащата, е да се държи провокативно в такава степен, че родителят да отговори с физическо насилие. Често след това последват и прегръдки, идващи от чувството на вина на родителя. Такива преживявания могат да имат окуражаващ ефект и върху двете страни – родителят и детето. Така може да се сложи знак за равенство между физическото насилие и любовта.

СТРАХЪТ НА РОДИТЕЛЯ, ПОРОДЕН ОТ МИНАЛИ ТРАВМАТИЧНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ В СОБСТВЕНОТО МУ ДЕТСТВО

В тези случаи миналото на родителя доминира върху настоящето по начин, по който детето е застрашено. В такива случаи детското насилие може да бъде обяснено като интензивно преживяване на спомени от миналото и стари поведенчески патерни, които могат да бъдат пренесени в общуването с детето тук и сега. Често малтретираният родител в детството си малтретира своите деца.

“ДА ТИ СЕ ВЗЕМЕ СТРАХЪТ”- УНАСЛЕДЕНА ПРАКТИКА ОТ ПРЕДИШНОТО СЕМЕЙСТВО.

Тук става дума за това, че различните култури имат различни вярвания за отглеждането на децата. В такива случаи родителите могат да твърдят, че насилието над деца е приемливо за тяхната социална и етническа група, дори да считат злоупотребата с деца като възпитателен метод.

Да очертаем някои от най-повтарящите се модели на насилие, помага да разберем дълбочината на раната, която оставя насилието.

Много са децата в днешно време, които вместо да растат “на крилете на безгрижността”, порастват “на ръбовете на остриетата”. Така израснали, те често не съумяват да затворят раните си. Същите тези деца един ден стават родители с отворени рани. Днес обществото ни така кърви, че дано не умре от кръвозагуба.

Все пак, има шанс да оздравеем. Но, НЕ, когато ранените родители бъдат “направени на сапун”, както човечеството в исторически план е свикнало да прави с “непригодните”, а да им помогнем да излекуват раните си.
Родители с белези могат да отгледат здрави деца, а здравите деца могат да бъдат любящи родители!

Не е нужно да сте сами преди предизвикателството. Обърнете се към нас, ако имате нужда от помощ, съвет и терапия. Запознайте се с екипа ни от психолози.