Понякога са нужни двама, за да преборят хранителното разстройство

Публикуваме превод на текст от New York Times, посветен на двойките и терапията на хранителните разстройства.
Нашият професионален опит също показва, че подкрепата от партьора е
изключително важна за лечението.

Фъстъченото масло беше проблем и във всякаква форма тревожеше Съни Голд — в крем, чисто, направо от буркана или между две филийки хляб.

През първите няколко години

след възстановяването си от хранителното разстройство хиперфагия,

42-годишната г-жа Голд, специалист по комуникации в Портланд, изобщо не го внася в дома си. Като една от любимите й храни и тя се страхува, че ще започне отново да преяжда с него. Казва, че има чувството, че фъстъченото масло я дебне от шкафа, карайки я да се чувства несигурна.

Приятелят й, Джон Павлус, не се замисля за маслото от фъстъци — или за каквато и да било друга храна. Когато г-жа Голд, авторът на „Food: The Good Girl’s Drug“, му казва каква е

цената за нейното психическо здраве, той е изненадан.

“Беше странно“, признава г-н Павлус, 40-годишен писател и режисьор. Той знае, че г-жа Голд страда от хиперфагия от тийнейджърка, но храната ги свързва като двойка. Така че, когато тя решава да не купува повече определени продукти, той чувства, че губи нещо.
Описва го „не толкова практическо неудобство, колкото неочаквано усещане, че част от нея си отива”.

„Беше странно да мисля за нашия общ живот през тази предефинираната перспектива на хранително разстройство. Дали сега фъстъчено масло е буквално плашещо? Означава ли това, че трябва да се отнасям с него като с опасност? Ще бъде ли така завинаги?

Реакцията на г-н Павлус

не е изключение сред партньорите на страдащите от хранително разстройство.

Много от болните, макар не всички, са жени. Техните половинки често искат да помогнат, но не знаят как. Обикновено не подозират, че има проблем или пък не осъзнават сериозността му. Симптомите на анорексия нервоза, булимия, хиперфагия могат лесно да бъдат пропуснати, дори да са съпроводени с драстична загуба на тегло и намаляване на емоционална или сексуална интимност.

Последното може да се случи във всяка връзка. Отделно, много хора, особено мъжете, не разпознават патологично поведение, когато става въпрос за жени и храна. „Имах клиент, който каза, че има три сестри и те винаги са били на диета, смятайки, че са дебели“, казва Синтия Булик, професор по хранителни разстройства в университета на Северна Каролина в Чапъл Хил и директор на Центъра за хранителни разстройства и иновации в института Каролинска в Стокхолм. Когато съпругата на клиента развива тежко хранително разстройство, той е шокиран. Смятал, че поведението й е „нормално“.
В други случаи партньорът наистина не вижда никакви промени и това е “несъзнателно споразумение” казва Гейл Люис, нюйоркски психолог, специализиращ в хранителни разстройства, който работи с двойки. „Работила съм с

анорексици, които са на ръба на хоспитализация”,

каза тя. „Веднъж попитах съпруга на такава пациенка:„ Забелязали ли сте, че тя слабее и настроенията й се променят?” Искреният му отговор беше: „Виждам я всеки ден, не забелязах. Семейството й — също. Никой не я попита за това.”

Когато открива истината, той се чувства предаден. Както всяко пристрастяване, хранителните разстройства създават скрити светове, пазени в тайна от околните. Логиката е “ако ме лъжеш за това, за какво още лъжеш?”, каза д-р Люис.
Има твърде малко изследвания, насочени към романтичните партньори на хора с хранителни разстройства. Но експертите осъзнават колко важно е отношението на партньорите към възстановяването и как те са част от оздравителния процес.

От края на 90-те години лечението с помощта на семейството, наричано подход на Модсли, е

вид терапия за деца и юноши с анорексия и булимия

Но възрастните пациенти обикновено се лекуват индивидуално. „Никога не бихме включили партньорите в действителното лечение“, каза д-р Булик.

През 2006 г. д-р Булик и Доналд Х. Бауком, професор по психология в Университета на Северна Каролина, Чапъл Хил, решават да направят точно това. Като част от проучване те привличат и партньорите в процеса на лечение 20 пациенти с анорексия. Резултатите показват окуражаващи подобрения като нарастването на теглото и намаляване на тревожността и депресията, заедно с ниска степен на отпадане от терапията. Второто е дългогодишен проблем при лечение на всякакъв вид хранителни разстройства. „Говорим за значителен успех, защото обикновено

до 50 процента от болните от хранителни разстройства прекъсват лечението“,

казва д-р Булик. „Не можем помогнем, ако хората сами не дойдат при нас“

Едно неотдавнашно проучване на 11 двойки, работещи с терапевт, установява, че до края на тестовия срок от 22 седмици, 82% от пациентите са спрели да преяждат. Резултатите са задържани в продължение на три месеца, след което наблюденията са прекратени поради липса на финансиране. Изследователите забелязват още намаляване на депресията и нисък процент на отпадане.
„Мисля, че е много важно да помислим за двойките, които се борят с хранителното разстройство заедно”, казва Диана Линвил, доцент по двойки и семейна терапия в Университета в Орегон, Юджийн. И двамата трябва да научат как най-добре да се подкрепят взаимно и да общуват като екип. ”

На това се научават и Лорън и Брандън Хил. Г-жа Хил среща съпруга си през 2012 г., около два месеца след като

завършва стационарно лечение на анорексия

Тя се бори с разстройството от 13-годишна възраст и е хоспитализирана пет пъти.

През годините тя е има връзки с партньори, които помагат или вредят на лечението — като приятелят от колежа, който й казва „никой никога няма да те обича.“

Когато среща съпруга си, тя не е сигурна как той ще реагира на болестта. Но решава да е честна. „Казах му, че сега излизам от лечението, посещавам диетолог и терапевт и се опитвам да се справя“. Първо решава, че болестта й не го тревожи. Но това скоро се оказва невярно. Той споделя, че в началото не е подготвен за огромното влияние на анорексията върху живота на партньорката си и как болестта скоро ще да се отрази и на неговия.

Един пример — господин Хил обича да готви. Но госпожа Хил не иска някой да готви за нея; тя трябва да контролира храната си. Нейната болест „ограничи възможността да имаме разнообразни храни в къщата“, казва 32-годишният Хил, специалист в софтуерна компания.

Анорексията пречи да бъдат спонтанни;

съпругата му се чувства удобно само в някои ресторанти. Няколко пъти, когато му позволява да я заведе на вечеря, трябва да поръчват нещо „безопасно“. Но дори тогава тя не се забавлява и съпругът й го знае. Госпожа Хил споделя: “Чувствах се виновна. Исках да направя тези неща с него, но нещо в мен просто не ми разрешаваше.“

Седем месеца след сватбата им тя постъпва в лечебен център за тримесечен престой.

Съпругът й прави телефонни сесии с нея и нейния терапевт, а също така и я

посещава за терапия лице в лице.

Включва се в групи за подкрепа с партньори на други пациенти. Забелязва, че там може да задава въпроси, които не може да отправи към съпругата си като “какви фактори допринасят за хранителните разстройства”.

Когато г-жа Хил се връща у дома, започват да търсят начини да се справят с нейното страдание заедно, като двойка. Започват с планиране на седмично меню през уикендите, а от време на време си организират и „хранене с предизвикателства“. След ядене разхождат кучето или гледат филм, като целта е това занимание да отнеме малко от властта, която упражнява храната. И така, следващия път е малко по-малко страшен. “Така, изправяйки се срещу всяка храна, която си забранявах, малко по малко си връщах силата.”
Миналият ноември г-жа Хил ражда момиченце — нещо, което тя никога не си е представяла, че ще й се случи.

Напълняването е трудно за човек с анорексия, признава тя.

„Толкова дълго бях обсебена от контрола над тялото си и изведнъж се почувствах извън контрол“, казва г-жа Хил, която сега е съветник по психичното здраве с частна практика.

Тя признава на господин Хил, че й помага да се справи с отрицателните й чувства. „Съпругът ми много ме успокоява и ми казва, че съм красива и обича начина, по който изглеждам“, каза тя.

Що се отнася до г-жа Голд и г-н Павлус, те се женят през 2009 г. и имат две деца. Тяхната връзка е силна, но трябва да създадат правила около храната още в началото. Случвало се в началото той да изкаже съмнение относно избора й на храна, дори да е нещо дребно като “сигурна ли си, че ще ядеш това”, а тя да се усеща засрамена и хваната натясно.

Но колкото повече говорят, толкова по-комфортно е за нея да му казва от какво наистина има нужда. “Казах му “Благодаря, знам, че ме обичаш, но мога да се погрижа за себе си.

Имам моя терапевт. Ти трябва само да ми се довериш. Не следи как се храня.

Бъди до мен и ме подкрепяй. Не е твоя работа да следиш храната ми.”

Нейните напътствия му помагат да я разбере и да не си вменява сам задължението да следи поведението й. „Никога не ми е прехвърляла отговорността за избора си на храна“, казва той. „Помоли ме да подкрепям решенията, които намира за правилни. И, честно казано, беше успокояващо да разбера, че това състояние не е непременно е завинаги. Не исках да си представя, че никога няма да си угаждаме заедно с пица или зашеметяващ десерт. Но ще се справя, ако това е необходимо. “

Г-жа Голд все още

работи върху връзката си с тялото си и ежедневно се храни внимателно.

Тя има „подхлъзвания“ няколко пъти в годината, когато преяжда. Понякога споделя със съпруга си, но не винаги.

Фъстъченото масло вече е позволено и в къщата им, а не само в домашния офис на г-н Павлус. Сладкишите също не са скрити. Тя все още е уязвима, особено когато съпругът й е извън града и трябва жонглира сама между родителството и работата. По време на такива стресиращи моменти казва, че не е добра идея да има бонбони или шоколад наоколо. Г-жа Голд не иска да рискува и да ги изяде, провокирайки отново хиперфагията, но в същото време иска съпругът й да не се лишава от тях.

Г-н Павлус казва, че му харесва, когато може да й помогне и да направи нещо конкретно “Съвсем наскоро тя ме помоли да скрия бонбони маршмелоус, където никога нямаше да ги намери, докато бях на командировка”, казва той. “Направих го без да анализирам излишно и с много любов”.

Невъзможната вечеря

Искам да се храним заедно.
Но това не е достатъчно, искам освен това:
Да не ме гледаш под вежда дали хапките ми са големи, да не ми правиш забележки, че дъвча шумно. Пази боже да кажа нещо, още несдъвкала. Ужас е, ако се засмея с глас.
Ядем заедно само навън.

Плюскаме вечеря в тишина,

след като ти си седял цял ден гладен, а аз съм си взела бисквита с кафето.
Последният път след цял ден глад ми каза на първата хапка “можеш ли да не си отваряш устата толкова”. И погледът ти беше един.

Беше ми вкусно.

Стана ми никакво.
Днес видях, че едва се сдържа да го кажеш пак да го направиш. Отвори си устата. Сдържа се този път, защото не гледаше в мен, гледаше в телефона.
Единствено той прави храненето заедно поносимо. Когато опитвах да вечеряме заедно у дома, беше телевизора, увеличен като за глухите ми баба и дядо.
Клишето е, че любовта минава през стомаха. И това е хубаво. Това е нормално.
За теб е важно да е чисто.

А храненето е мръсно,

объркващо, издаващо слабост. Също като секса. Също като любовта.
И аз бях далече от човешкото, мислейки се за твърде перфектна, за да се храня. Как винаги срещам това, което съм била, за да го видя отстрани.
А сега съм слаба. Отивам в кухнята и се натъпквам, защото съм обидена, искам да почувствам нещо и се опитвам да си затворя устата. За да не закрещя.

Екипът на „Живот на килограм“ обявява възможност за обучение

Екипът на “Живот на килограм” обявява възможност за сертифицирано обучение за работа с програмата за превенция на хранителните разстройства “Живот на килограм”. Обучението е насочено към психолози, педагогически съветници, социални работници и учители. Има за цел да подпомогне работата на специалистите по темата с хранителните разстройства в училищна среда, като предостави конкретна информация, техники и проективни методики за работа с юноши. Успешно завършилите специалисти ще получат правото да провеждат превенционната програма “Живот на килограм”. През първите три месеца от практическата си работа е необходимо да участват в супервизионни срещи, веднъж в месеца, проведени от психологическия екип на програмата.

ВАЖНО! Специалистите, които желаят да бъдат

обучени и сертифицирани в програмата “Живот на килограм”,

ще преминат през входно интервю. Само участниците, които имат необходимите компетенции, ще стартират обучението. В края на обучителния период е предвиден практически изпит, успешно преминалите, имат правото да прилагат превенционната програма на територията на цялата страна.

Обучението се състои от четири модула,

разпределени в четири месеца. Модулите ще се провеждат в рамките на един уикенд и ще включват теория, практика и супервизия.

Основните точки, които ще бъдат включени в модулите са:
– подробно запознаване със структурата и принципите на превенционната програмата “Живот на килограм”;
– групов процес, групова динамика; основни принципи за работата с група/клас;
– видове хранителни разстройства и причини за тяхната поява;
– разпознаване на хранителните разстройства и рисковото поведение в училищна среда;
– оказване на индивидуална и групова подкрепа в случаи на хранително разстройство в класа;
– осъществяване на контакт с родителите в случаи на заболяване или риск от такова;
– възможности и ограничения за оказване на специализирана помощ в училищна среда;
– пренасочване и възможности за терапевтично лечение;
– обсъждане на случаи;

ВАЖНО! За участниците са предвидени практически часове, които ще бъдат сурвизирани по време на обучителните тренинги.
ВАЖНО! Супервизията по време на тренингите е включена в сумата на цялото обучение.
НАЧАЛО! Първият модул стартира на 27-28.10.
Събота: от 10:00 ч. до 18:00 ч.
Неделя: от 09:00 ч. до 18:00 ч.

Датите за следващите модули ще бъдат договаряни с участниците.

Специалистите, които са мотивирани да бъдат част от обучението, да се свържат с екипа на “Живот на килограм”, за да си уговорят ден и час за входното интервю.
Телефонен номер за връзка: 0895 87 03 83
Сумата за един модул е 188 лв. и се заплаща по банков път за всеки тренинг поотделно или наведнъж за целия период на обучение.
Успешно сертифицираните специалисти е необходимо да участват в ежемесечни супервизионни срещи за период от три месеца (минимум) след завършването си. Супервизионните срещи са групови, като сумата за една среща на човек е 20 лв.
Минимален брой участници за провеждане на обучението: 7
Водещи: Екипът на “Живот на килограм”

Храна и връзки

“Сладкишчето ми…”, “Прасковката ми…”, “Ох, сладурче, ще те изям!”,

звучи ли ви познато? Едва ли мислите за хладилника, за близката сладкарница или за кварталния магазин “Плод и зеленчук”, нали така. По-скоро си мислите за връзки, че някой Ви харесва, желае, избира, може би Той Ви обича, може би Тя Ви обича… Става вкусно, но по различен начин.

Как Той и Тя стават ние. Как се “сготвя” партньорство. Ако приемем, че кулинарията е изкуство, че една гозба може да е като скулптурата “Мислителят” на Огюст Роден, като картините на Салвадор Дали – “Любовна игра” или “Великият мастурбатор”, или като литературното произведение “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков.

Тогава да приемем, че връзките и партньорските отношения са изкуство.

Защото те са именно такива. Ако си помислите, че не сте гениални, че не сте талантливи, няма да бързаме да ви успокояваме, а ще оставим леко да ви приседне. Все пак, партньорството се случва на смелите, на всички останали се случват манджи от рода на “яж и бегай”.

Ако имате тенджера от баба Ви и си търсите похлупак или си харесвате дупето и си търсите гащи… Тогава най-вероятно ще откриете нещо от алпака или нещо от памук…и то при сравнително добро стечение на обстоятелствата. Каквото можете да дадете, такова ще получите. Ако давате сливи за смет, е Ваше право, но запитвали ли сте се защо го правите?

Как гледате на себе си:

като на цял плод, който заслужава друг цял плод, като на половинка, която заслужава друга половинка? Като на парче, което си търси друго парче? Това, което търсите, търси Вас.

Може би отново ще Ви приседне, но идеята за двете еднакви черешки на клонче няма необходимите хранителни качества, за да даде живот на едно партньорство във времето. Само в началото Тя и Той “готвят” на база еднаквости – тя обича разходки в планината, той също, той не гледа телевизия, тя също и двамата обичат суши, и двамата си задават въпроси за смисъла на живота, и двамата отстояват справедливостта, и двамата харесват вицове за тенекеджии, и т.н.

За да се създаде „истинска гозба“ са необходими качествени продукти, както и

допускането на смелите комбинации,

различните вкусове и нужди, само тогава може да се създаде произведение на изкуството. Но там някъде, също така, опитвайки “истинската гозба”, осъзнаваме, че и самите продукти са развили своите вкусови качества, ставайки по-добри, отколкото в началото. По същия начин и

в истинската връзка – тя има нужда от своята йога практика,

докато той има нужда да прави домашен кефир, той предпочита да говори по сериозните теми през хумора, а това нея понякога я разстройва и има нужда от прегръдка, той обича да планира, докато тя предпочита спонтанността, той пази вещите, докато тя по-често ги чупи и т.н.

Всеки един от двамата участва с личността си,

с потребностите си, с желанията, с годностите и дефицитите си, привнасяйки в цялото своите уникални ароматни нотки, като в процеса засилва своите качества, преработва собствените си страхове и увеличава срока си на годност.

Именно този хранителен профил може да гарантира, че

апетитът във връзката идва с яденето.

Вкусно и полезно, заздравява имунитета на отношенията и създава предпоставка за по-лесно справяне с неизбежните кризи.

Партньорството е революция срещу егото и еволюция на Душата. А, това вече може да бъде храна за цялото човечество.

Творете заедно… с Любов <3

Елате на първото за сезона събитие: За любовта и кюфтетата

За една българска майка е по-лесно да изпържи 20 кюфтета, отколкото да каже “Обичам те”, казва една наша приятелка, а ние решихме да вземем назаем това великолепно наблюдение за нашето следващо събитие! То ще се състои на 15 септември, събота, в Salted Cafe Sofia на ул. Братя Милиадинови 38 в София.

То ще представлява отворената дискусия, с която искаме да отговорим на въпроса как обичаме чрез храната и как се наказваме чрез нея. Ще си говорим за психологическия смисъл и функция на храната, за двупосочната й връзка с емоциите ни, за дългия и често невидим път на хранителните разстройства.

Ще разберем как говори в нас гладът за обич, често бъркан с глад за храна. Ще потърсим отговора на това за какво всъщност сме гладни и от какво сме прехранени? Защо „да нахраниш “ някого вече означава да го обидиш? Ще говорим още за калориите в прегръдките, за тежестта на страховете, за това да сме „на кантар“ и да сме на кантара, за думите и кюфтетата, за храната за душата.

Тук е моментът да благодарим за поканата на Salted Cafe Sofia, както и на Мариана Събева за илюстрацията ????

Входът е свободен.

Вижте събитието във Facebook.

Събитието е част от програмата на квАРТал/ Kvartal // KvARTal Festival 2018: REstart.

Физическата болка ме разсейва от тази в мен — в капана на самонараняването

Приятно ми е, Жизел. Да, като Жизел Бюндхен.
Точно така, на нея ме е кръстила майка ми. Голямата мечта на мама е да бъде модел. Тя наистина е много красива. Но е ниска, което се оказва проблем и никога не успява да се реализира. Естествено, че щом се раждам, прави всичко възможно да успея поне аз. Откакто се помня съм по конкурси.

Които вървят добре със самонараняване.
Имам хиляди фотосесии, ревюта. Мислите, че е достатъчно как изглеждаш. Това е голяма заблуда. За да се наложиш на чуждестранния пазар трябва да знаеш езици. Отделно са обученията за модели, сценична реч и поведения. Всяка секунда извън училище беше вложена в това.
Но сега се чувствам като бабичка на поне 80.
Усещам, че в мен има една празнина. Опитвам да я запълня, изяждам всичко, което намеря в хладилника. После усещам как всичко това ми се лепи. Мазнината става част от тялото ми и се превръща в част от мен самата. Отивам в тоалетната и започвам да повръщам, докато не се изчистя от всичко мръсно в мен.
Олеква ми, но само за малко.
Другият начин да ми олекне е да направя така, че да изпитвам физическа болка, която ме кара да не усещам тази в мен. Малки порязвания са достатъчни, но трябва да е на места, на които няма да се вижда от стилистите и фотографите. Последно открих, че по окосмената част на главата не се забелязва. Дори фризьорите не обръщат внимание на самонараняването.
Добра съм, а?
И не, не съм щастлива. То няма и кой да ме зарадва. Любов? Не ме разсмивайте.
Може ли да се има доверие на мъжете. Моят баща например никога не се е интересувал от мен. Майка ми казва, че така е по-добре — даже да не знам кой е. Тя не пожела да говори за него. А и аз никога не съм попадала на свестен мъж в живота си. Винаги драми, скандали, проблеми. Самата любов е самонараняване. Последният ми посягаше. Може би като нямаш баща и не можеш да различиш добрите от лошите мъже. Знам само, че попадам на идиоти и това е. Какво искам, как да го постигна — нямам ни най-малка идея. И не заслужавам да ми се случи нищо хубаво.

На какво учат анимационните филми?

Могат ли момичетата да започнат да целуват жаби в реалността и това да не крие риск от заразяване със салмонела? Може ли морската вещица да направи така, че досегът с морето да стане страшен? Трябва ли да превъртаме романтичните сцени на Царя Лъв с неговата Лъвица? А какво да кажем за други анимационни филми? Например, допустимо ли е Бъкс Бъни да разкрива половите си органи в някои сцени? Как ще Ви се стори фактът, че и свещеникът на кораба, които почти бракосъчетава принца и вещицата във филма “Малката русалка”, демонстрира “мъжеството” си на моркатата шир, както и на още по-широката зрителска аудитория? Възмутени или не, продължаваме да Ви “филмираме”.

Има анимационни филми, които всяко поколение познава.
Така е. Какви несъзнавани послания оставят те? Нужно ли е да си даваме сметка, че за да осигурим излитането на къщата си в реалността, са необходими около 9.4 милиона балони (с цялата условност на цифрата), а не както се случва в анимационния филм “Up”? Колко буквално възприемаме посланията? Бихме ли могли да ги осмисляме като метафори и да се интересуваме от символичното им съдържание?

А, можем ли?
Темата е по-обширна от света на анимационните филми на Disney. Но да се опитаме да сложим някои начални надписи в размишленията.Човешкото бебе се ражда в пъти по-безпомощно от сина на Царя Лъв. Всъщност трябва да признаем, че нито едно животно в природата не започва живота си по-безпомощно от него. То няма никакви вътрешни концепции за “добро”, “лошо”, “страшно”, “смело”, “реално”, “нереално” и т.н. В началото на своя живот то дори не може да разбере, че е различно същество, имащо собствени желания и нужни, съответно съществуват и други, които също имат такива. Доста драматично, може би по-драматично и от момента, в който мащехата заключва Пепеляшка и нещата зависят от “говорещите мишки”.

Срещата със света на “Disney” е възможност.
Чрез персонажите децата биха могли да оформят несъществуващи до този момент концепции, бидейки в сигурна среда. Целувката с жабата би могла да означава, че заобикалящото ни в реалността не винаги е такова, каквото изглежда. Както и че светът може да включва безброй приключения и вълнуващи игри, но може да означава и среща с пирати, също като Питър Пан. Морската вещица може да е персонаж, който олицетворява страховете, предизвикателствата, но и себеотстояването, съзнателните усилия, които ще доведат до целта. Ето още една възможност детето да разбере, че не всичко се получава даром. Животът не винаги е добрата фея, която по презумпция прави от тиквата каляска и от канализационните мишки коне. Всеки въпрос отваря сякаш пещерата на Али Баба и за наша изненада, а защо не и радост, там блестят още въпроси. Щъркелът ли донесе Симба? Защото дори и SpongeBob не може да изтрие потта от неудобните въпроси.

Това са въпросите от живота.
Децата първи ги задават. Когато гледаме “Лейди и Скитникът” нима разбираме, че кучетата могат да обичат?! Или разбираме, че Любовта си струва риска, че пред истинската Любов всички са равни — кучетата стават хора и хората стават кучета. Не е ли красиво и будещо наслада да видим отношения, в които мъжът е Мъж, а жената е Жена. Това са няколко глътки чай от чашка от сервиза на Звяра, които може би ни карат да обичаме не само Красавицата, но и красивото. А защо да не приемем, че у всеки един от нас живее малък или голям Звяр, който обича да танцува валс и намира смисъл единствено в Любовта. Да мечтаем и да предвкусваме е способност, която ни помага не само да порастваме, а и да израстваме. Последното е като Джинът от лампата — никой не знае колко голям може да бъде…

Моят проблем е, че си падам по лошите момчета. Тези, които ядат вредни храни. Сещате се — пица, хотдог, хамбургери. Гнусно да целуна такъв мъж. Въпреки това повечето, в които съм била влюбена, са такива. Харесам ли някой, започвам да го избягвам. Не съм имала връзка, защото това не е окей за мен. Привличат ме и ме отвращават едновременно.

Откакто се помня съм различна, защото когато приятелките ми си поръчват сладолед, аз обикновено гледам. Чувствам вина, когато ям вредни неща. Задушавам се от нея.

Захарта е вредна, трансмазнините — също. Да не говорим за всички добавки за цвят и вкус. Карат ме да искам да повърна или по-лошо.

А аз искам тялото ми, отвътре и отвън, да е идеално чисто. Мога да понасям единствено био козметика да докосва тялото ми, независимо дали става дума за лосион, крем за лице или грим. Много от тези производители обаче не са достатъчно чисти. Или са био, защото е модерно, но в същото време използват пластмаса в опаковките си, а тя е страшно вредна, обърква цялата ендокринна система. Затова последно време с майка ми си приготвяме козметиката сами у дома. Подбираме всичко да е чисто и проверено. Отнема ужасно много време, докато намерим точните съставки. След това се захващаме да бъркаме и топим на водна баня, да напасваме цветовете за сенки или червило. Никога не съм експериментирала с външния ми вид, въпреки че съм се изкушавала. В един момент беше много модерно да си с розова, синя, лилава коса и няколко момичета от класа ми ги минаха всичките. Аз се изкушавах, но после нямаше да мога да се търпя.

В моето семейство всички часове за хранене са строго определени. Подборът и комбинациите на продукти се случва много внимателно — на масата се допуска единствено планираната полезна храна. Не ядем животни, защото не искаме да нараняваме никого, винаги е било така. Аз, майка ми, брат ми и баща ми сме вегани, но и се храним само с био. Всъщност за брат ми вече не знам. Той се отдалечи от семейството последните години и не се занимава с нас изобщо.

Разбирате защо не мога да си позволя и едно ходене на пица. Последно хапнах малко и после трябваше да изпия едно хапче, за да се освободя от топката гнусотии, която усещах в корема си. Иска ми се да не изпитвам вина, когато ям пица. Искам да съм поне малко като нормалните. Но не знам дали това изобщо е възможно. Мисля си, че сега, в първи курс, на 19, е време да се отделя от родителите си. Те ме карат да се задушавам със своите правила. Ако го направя обаче, ще се чувствам много зле, ще страдам, а ме е страх от тази болка. Страх ме е и да им причиня болката да се отдалеча от тях. Чувствам се в капан.