Blog

Милена Ташкова е един от говорителите на TEDXSOFIA 2018, интервюто с нея и цялото представяне можете да видите на сайта на TEDXSOFIA тук.

Преди пет години нямаше да ме познаете.

Аз също не познавах жената, която съм сега. Подозирах за нея, защото тя беше като сянка, аромат винаги наоколо. Но видима само като отпечатък, без реални очертания. Отричах съществуването й, не бях готова да се изправя срещу нея и правех всичко възможно, за да я залича. Никой не ми беше казал, че мога да бъда обичана такава, каквато съм. Какво правех ли? Хранех се. Тъпчех се, озверяла от омраза към тази жена. Сякаш тежестта на храната ще я затисне и тя ще умре, задушена. После изпитвах чувство за вина и започвах да повръщам. Познахте вече булемията.

Самотата, преобръщането на света ми ме плашеха неимоверно. И аз продължавах да се тъпча, а след това да изхвърлям храната, която съм погълнала.

Тогава живеех с приятеля си. Естествено, мислех, че го обичам. От гледна точка на настоящето виждам, че с тази връзка се опитвах да отговоря на очакванията към мен. Още една заблуда — трябва да се подчиня на някакъв модел, за да бъда. Иронията е, че често подкрепях мои приятелки с думите “бъди смела, бъди каквато си, покажи се”. Да, можех да приема другите хора. Но не и себе си. Страхувах се, че няма да бъда обичана, ако разберат каква съм.

Затова и когато приятелят ми ме наричаше с грозни думи, аз търпях. Чувствах, че тази, скритата жена ги заслужава. Както и аз, защото не мога да бъда такава, каквато трябва да бъда. Казвах си, че трябва да се променя, да се науча и той ще спре. Продължих да мисля същото и когато той започна да ме удря. Че той има своите основания. Мислех, че заслужавам това. И то даже не е “мислех”. Не толкова осъзнато. Той ме тормозеше и сякаш повтаряше насилието, което аз вече прилагах върху себе си.

Междувременно булемията показваше все по-грозното си лице — тъпчех се ожесточено и повръщах. Вместо да опитвам да разбера нуждите си и да променя живота  си според тях, аз се страхувах и с храната сякаш се опитвах да затворя устата си, за да не изрека истината за себе си и търсех тежестта, която да ми помогне да остана в кутийката.

Един ден отидох на зъболекар. Той ме погледна по-особено и каза, че емайлът на зъбите от вътрешната страна е почти изчезнал. Не бях ходила на преглед няколко месеца. Това, което при повечето хора се случва за десетилетия, моите стомашни сокове бяха успели да направят за по-малко от година. Зъболекарят не знаеше истинската причина, но мисля, че заподозря. Погледна ме по-особено. Едно продължително и втренчено. Но как се говори за тези неща, това е толкова интимно и повечето лекари го знаят по-добре от всички. Но и без това аз знаех, че имам проблем. Започнах да ходя на терапия, поставиха ми диагнозата, която подозирах — булемия. Скрих от приятеля си. За да не се усети, че има нещо, в обедната почивка тичах до кабинета на психолога, закъснявах малко, но другите дни не излизах, така че никой не ми направи забележка.

В началото чувствах, че съм готова. После започна да ми става трудно. Плачех. След това се прибирах у дома, затварях се в банята и пак плачех. В кабинета има огромна кутия със салфетки, нали знаете. Усещах безсилие, гняв, но заедно със сълзите от мен излизаше жената, от която толкова се страхувах. Един ден тя застана пред мен, без да ме пита дали съм готова да я срещна. Шокът беше огромен, но трябваше да се науча да я обичам. Знаете, това бях аз, такава, каквато съм създадена. Хомосексуална жена. Хранителното разстройство булемия прикриваше липсата на любов към мен самата и страхът да си я поискам от околните.

Има време между осъзнаването с ума и осъзнаването на сърцето. Първото е по-лесно. Второто може да те накара да събереш смелост и да посегнеш към желанията си. Е, накратко, в крайна сметка посегнах. Не можех да отричам повече. Разделих се с насилника. Заминах за чужбина. Срещнах любовта, сега сме женени с нея. А булимията? Запечатана е в мен като белег върху кожата, който винаги ще е по-чувствителен. В същото време е и компас, чиято стрелка леко потрепва, когато избягам от пътя си.

Вижте личната история на човек, преминал през ада на хранителното разстройство в страхотното видео на Събуди се – NOVA, които с изключително много усет и разбиране са стигнали до същността на каузата ни.

Славея Дънова и Любомира Манчева представих благотворителната инициатива „Живот на килограм“ в предаването на Елена Розберг по bTV Radio.

Интервю с Милена Ташкова и София Фердинандова пред „Успелите.бг“

Цялото интервю можете да прочетете ТУК.

Над 200 хиляди души в България страдат от хранителни разстройства. Стряскащата статистика дори не включва нерегистрираните случаи. Заболявания като анорексията и булимията имат дълъг процес на развитие и за съжаление изключително незабележим. Понякога за лечение е прекалено късно.

Пълното видео можете да гледате ТУК

В началото на октомври миналата година стартира първият етап на “Живот на килограм”, който се провежда в шест столични училища. Всяко учебно заведение може да се присъедини към проекта, без значение на какъв етап е той.

Повече подробности – чуйте от Петя Зунгорлиева.

Интервю с психоложките Славея Дънева и Любомира Манчева от организацията „Психодраматична работилница“ за проекта „Живот на килограм“, който има за цел превенцията на хранителните разстройства сред учениците.

Цялото интервю: ТУК.

Вестник „Труд“ разказва как психолозите от „Живот на килограм“ работят с ученици в превенция на хранителните разстройства.

Повече четете ТУК.

Днес все по-често четем притеснителни статистики, свързани с наднорменото тегло в повечето развити държави, но също толкова често си затваряме очите пред големия бич на хранителните разстройства, които в много случаи водят до фатален край. Наскоро във Франция забраниха използването на твърде слаби модели в рекламни кампании, защото тийнейджърите следват примери и искат да подражават на „еталоните“ за красота. Понякога границата е толкова крехка, че преди родителите да осъзнаят какво се случва, детето им я е прекрачило отдавна и проблемът вече е сериозен.

Повече четете на: ТУК